Средновековна Варна и нейните крепостни стени

„Средновековна Варна и нейните крепостни стени“ е част от поредицата “Варна през вековете”, която ще ви представяме. В нея ще ви срещаме с познати и непознати кътчета от Морската столица, ще ви запознаваме с тяхната история и ще се опитваме да разгадаем възможностите, които крие бъдещето им.

За разлика от античния период на днешна Варна, през Средновековието крепостният град е бил с далеч по-скромни размери. Преки доказателства за неговото точно местоположение и времето на построяване няма, но от писмените източници може да се изгради известна представа за това. В началото на века братя Шкорпил поддържат мнението, че през Средновековието все още се е използвала и римската крепостна стена. Но възможностите на феодалите по това време са били ограничени, и строежите и поддържането на големи крепости били невъзможни. Други, по-късни сведения, подсказват доста по-скромни размери на крепостта и нейния старинен произход. От описанията може да се оформи изводът, че римските стени са били използвани до към Х – ХІ век и изоставени, а новата средновековна крепост, която ги е заместила се отъждествява с т.н. Кале ичи, съществувало до 1830 г.

С формата на неправилен многоъгълник, напомнящ щит, ориентиран по посоките северозапад – югоизток, средновековните крепостни стени обхващали площ от около 40 дка. Високи около 8 м. и с дебелина между 1,5 и 2 м. били от масивни каменни блокове, с бойници и имали 12 четириъгълни кули, които били по-високи и издадени навън. В по-късен период крепостта била обградена и с още една, външна стена, висока до 3 метра. В по-старите сведения се споменава, че стените били обградени от ров, който в крайморската част бил наводнен. През ХVІІІ в. Броняр заварва такъв само от север, а след началото на ХІХ в. ровът е бил постепенно изоставен и засипан. Портата на крепостта била в южната част на западната стена, пазена от две кули. Братя Шкорпил показват още една малка порта на северната стена.

От вътрешната страна на крепостта, прилепена към средата на западната стена се издигала цитаделата. Тя представлявала правоъгълник с размери 38 х 28 м., със стена широка 2 – 3 м. и кули с височина около 10 м. На много места се виждали антични отломки и мраморни корнизи, използвани за направата й. Цитаделата била разделена на няколко помещения, а след въвеждането на огнестрелното оръжие била пригодена за барутен погреб (Барутхане) и оръжеен арсенал.

Освен Барутхане в границите на крепостните стени, около Кале мегдан, имало и къщи, обитавани само от турци. Самия град бил разположен извън стените и представлявал гъсто застроени схлупени къщи, оформящи тесни, криволичещи и мръсни улици. Това, както и неравния околен релеф и мочурищата на юг допълнително затруднявали достъпа до крепостта.

По време на Руско-турската война от 1828 г. Варна е в руски ръце близо две години. При оттеглянето на руските войски средновековната крепост е взривена, като остава само укреплението Барутхане. Площта заемана от нея била разделена на парцели и застроена.

Но средновековната архитектура на Варна не обхваща само крепостната стена. Затова връщайки се в началото на разглеждания период откриваме, че към края на седмото столетие трако-илирийското население постепенно изчезвало от тези земи. А към края на пети век се случило важно събитие за обитателите на балканите – нашествието на волгарите. Войственият народ, от хунски произход, емигрирал от бреговете на р. Волга. А в резултат на унищожителни нашествия на авари и славяни през 614 и 617 г. одесоската отбранителна система е изцяло разрушена и градът е изоставен от своето коренно население. Прекъснат бит, макар и временно, животът в древния античен град. Към средата на VII в. обаче неговите околности са заети от комактни маси славяни и прабългари. Привързаността към подвижния, номадски начин на живот въздържа пришулците да се настанят в града. Встрани от руините и отломките на разкошните одесоски дворци и храмове победителите копаят землянки и разпълват юрти. Те преименуват много от местните топоними и хидроними. В това отношение славяните впрочем са по-активни. В историческите документи и хроники след VI в. Одесос – „водният град” е вече наричан със славянско име – Варна.

Славяните преименуват, а старите българи присъединяват древния град към създадената от тях нова държава на юг от Дунава. Градът е завладян от тях през VIII в. и е включен в пределите на българската държава по време на управлението на хан Кардам (777 – 802 г.). Създателите на най-ранните историографски разкази за града от XIX и първата половина на ХХ в., включително и братя Шкорпил, обаче поддържат пололегандарното известие, че не друг, а сам основателят на славянобългарската държава Аспарух превзел Одесос – Варна, като се установил в „дворците на варненския акропол”. Там именно от него и от посланиците на византийския император Констнтин IV Погонат (668 – 685 г.) бил подписан известният договор за мир от 681 г., според който императорът се задължил да плаща данък на българския хан. През следващите столетия съдбата на Варна следва криволиците на военно-политическите конфронтации между тази млада държава и мощната Византийска империя, като градът преминава ту в български, ту във византийски ръце.

Поради честите аварски набези в преходните времена, Аспаруховите българи заварват Варна със силно увредени крепостни стени. На юг от днешна Варна, в парка на квартал Аспарухово, все още личат следите от насипния вал, част от някогашната система за отбрана на пределите на младата България.

Към 970 – 971 г. Варна е превзета от Византия, а в началото на ХI в. вече изцяло са завоювани и земите на българските владетели и столичният им град Велики Преслав. В периода на византийското владичество започва възраждане на градския живот във Варна. Заради размразяването на търговията със столицата Константинопол тукашното пристанище отново придобива важно значение. За охраната му, във втората половина на столетието, в района между днешните улици „Сан Стефано”, „8-ми ноември”, „Генуа” и „Преслав”, е издигната крепост, около която продължил да се развива градът.

В края на XII в. въстание, водено от трима братя боляри – Асен, Петър и Калоян, възстановява независимото българско царство със столица Търново. В 1190 г., след поражението на византийския император Исаак II Ангел, Асеневци превземат за кратко Варна. През 1193 г., чрез действия главно по море, византийците обаче успяват да възстановят частично властта си над приморския регион. В 1201 г. най-младият от тримата Асеневци – Калоян (1197 – 1207 г.) предприема поход към Варна с добре въоръжена войска. Той тръгва към морето от Тракия, където вече е завоювал Констанция (дн. Симеоновград) и е установил там свой преден пост срещу империята на юг от Стара планина. На 24 март царят обсажда и с пристъп превзема и Варна. Така е ликвидирано окончателно византийското присъствие на север от планината, а важният черноморски пристанищен град е трайно присъединен към пределите на българската държава.

Настаналите при управлението на следващия председател на Асеневата династия – Иван Асен II (1218 – 1241 г.) – мирни десетилетия бележат с благополучие и средновековна Варна. Дори южно от Варна, при устието на р. Камчие, е изградена голяма корабостроителница.

От 1385 или 1386 г. Варна става владение на сина на Добротица – Иванко Тертер и той я превръща в своя престолнина. Изборът е обусловен от едно-единствено обстоятелство – наличието на изключително важно във военно и стопанско отношение пристанище. Доказателство за това е, че фиксирано върху множество старинни европейски карти, най-ранните от който са тези от 1311 – 1320 г. на генуезец Пиетро Висконти, а и върху портуланите. Навсякъде в тях Варна е отбелязана с червен цвят, подчертаващ значимостта на пристанището й.

Синът на Добротица благоустроява града и го превръща в митрополитски център, изграждайки в него комплекс от представителни църкви с характерната за епохата керамопластична украса. Археолозите са открили останките на три от тях – „Св. Атанас”, „Св. Георги” и „Св. Тодор”.

В края на XIV в., след многобройни нападения Варна, както и останалите части на България, е завладяна от османците. За пръв път я превзема султан Баязид I Йълдъръм през 1393 г.

Продължаващата и през следващите десетилетия османска експанзия в посока на Централна Европа довежда до обявяването на папа Евгений IV през ХV в. на нов кръстоносен поход (1443 – 1444 г.), който цели спасяването на Византия и Балканите и обединяване на християнския свят. Историята на този поход също е свързана с Варна. Край града се разиграва кръвопролитна битка с ключово значение за утвърждаване на османската държава на Балканите, в която е спечелена една от най-крупните победи на османското оръжие над християнския свят. Кръстоносците са предвождани от младия полски крал Владислав III от династията Янгело.

През 1444 г. кръстоносната армия преминава Дунав и през Северна България се отправя към Варна. Султан Mурад II (1421 – 1451 г.) осъзнава опасността и съсредоточава около града над 100 000 бойци, като сам застава начело на войската си. Сблъсъкът на двете огромни армии край Варна очевидно е бил разбиран от всички като битка за съдбата на Югоизточна Европа. Решаващото сражение се състои на 10 ноември. Въпреки героизма, с който се сражават, рицарите са разбити.

През 1924 г. на лобното място на крал Владислав край Варна общинските власти създават парк, а през 1935 г. разкриват музей (мавзолей). В него се съхраняват оръжия, намерени на бойното поле, и копия на предмети, подарени от военноисторическите музеи във Варшава, Будапеща, Прага, Букурещ и Белград.

Снимки: nauka.bg, airgroup2000.com,